Водещите новини Novini.0.bg
Боян Ангелов е роден на 27 август 1955 г. в Панагюрище. Завършил е СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като главен редактор в столични издания, в Министерството на културата, в Комитета за телевизия и радио. Завършил е аспирантура в Института за философски изследвания при БАН със защитен докторат. Главен редактор е на сп. „Читалище“. Бил е зам.-председател на Съюза на народните читалища. От 1998 живее и работи в Швейцария, където завършва валдорфска педагогика и социална психология с признат докторат, преподава и в областта на гьотеанистиката, историята на философските системи, социалната и педагогическата психология. Шеф е на Съюза на писателите у нас, автор и на множество книги.
– Г-н Ангелов, с какви чувства посрещате днешния 1 ноември – празника на будителите?
– За съжаление, не са чак толкова много примерите в нашето съвремие за безкористно служене на отечествените идеали, затова така често поглеждаме към миналото и най-вече към възрожденското време, когато България започва отново да се въздига и става фактор за историята и бъдещето на Европа. Затова е толкова важен за всички нас примерът им.
Ако погледнем към великата възрожденска четворка – Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели и Неофит Рилски, и проследим подвизите им и подвизите на техните стотици ученици и последователи, ще видим, че това е незрим за сетивата, ала толкова необходим за паметта ни пламък, превърнал се във вечен огън за душите ни. Паисий е първостроителят и името му ще бъде завинаги първозвано за възрожденската ни история. След него идва плеядата от следовници, а след нея – стотици и хиляди българолюбци, борци за духовното и за политическо освобождение от турското робство.
– Откъде черпите вдъхновение за писане?
– Последната ми книга „Почти на поглед“ е посветена на родното ми място – град Панагюрище. В Панагюрище не са чакали заколение от ятагана на тирана. Който се вслушва в соросоидните нирвани, че не е имало турско робство, нека иде в панагюрската църква „Въведение Богородично“ и види купищата с черепи на загинали въстаници, невинни деца, старци, моми и невести. Нека погледне и тайнственото място Оборище, на което първите български народни представители се заклели да умрат за родината си и като едничко възнаграждение получили бесилка и куршум. Такива са изворите на моето вдъхновение, но с горест констатирам, че в днешното време те са почти пресъхнали. За сметка на това нашият делник е богат на причини за гняв и презрение.
– Казват, че поетите са вечно неразбрани. Така ли е?
– Не смятам, че поетите са хора по-различни. Ала те принадлежат на изкуствата, където всичко е в подчинение на интуицията и преди всичко на инспирацията, тази божествена промисъл, която по незнайни пътища превръща емоциите в художествени образи. Ето защо си мисля, че към творците на поетическо изкуство трябва да има по-особено внимание. За съжаление, наблюдавам точно обратното. В много случаи отношението на властимащите към хората на писателския труд е пренебрежително. Дано не забравят максимата, че владетелите на думите са непобедими. През хилядолетията властта си е отмъщавала чрез физическо убийство. Ала това е само привидна победа. Тя е всъщност предизвестена смърт и сигурно безсмъртие за поета.
Световната история изобилства с такива трагични примери. Българската – също. Физически жертви в неравната битка между власт и литература станаха Пейо Яворов и Димчо Дебелянов, Гео Милев и Христо Ясенов, Никола Вапцаров и Иван Нивянин, Райко Алексиев и Пеньо Пенев… Хубаво е, че съществуват общински ръководства в страната, където към съвременната литература и към поетите в частност се отнасят с уважение. Съвсем наскоро Столична община откупи къщата-музей на Яворов и я дари на Националния литературен музей. Това е акт на уважение към литературните ни традиции.
– Какви са предизвикателствата пред съвременния български писател?
– Голяма част от нашия писателски съюз, в който членуват над 800 творци, се състои от български учители и те са връзката ни с подрастващите. Знаете, че професия писател у нас не съществува. Съществуват само няколко писателстващи персони, подхранвани от чужди посолства и чуждоземни фондации, които искат, ала не могат да заменят същинската българска литература и нейните писатели, огромната част от които живеят в нищета и умират в мизерия, но са запазили най-важното: своята чест и националното си достойнство. Сред моите колеги има истински съвременни будители, които творят далеч от телевизионните екрани и медийните прожектори, но творят така, както диктува тяхната съвест. Тези хора са следовниците на нашите възрожденски просветители и писатели.
– Казват, че словото може да лекува, но може и да убива. В днешно време често ли се случва думите да провокират болка и страдание?
– Най-великите творби на човечеството са създадени в поетическа форма, защото старите мъдреци знаели, че тя е най-бързият път до човешките сърца. Затова възвишената поезията е съвършен лечител. Тя лекува така, както лекуват добрите думи. А лошата дума може да убие човек. Страшно е, когато хора, владеещи словото, го използват като оръжие против други хора. За мен такива персони са хладнокръвни и нагли убийци.
– Докъде стигнахте с предложението да имаме закон за българския език?
– Трябва да бъде изградена национална програма за подкрепа и защита на българската литература. И тя да стане част от национална доктрина, която да се изгради не само с участието на държавните институции, но и с помощта на гражданското общество. Нашият 106-годишен писателски съюз е готов да участва в нейното разработване. Наложително да се приеме внесеният в парламента проектозакон за защита на българския език, писменост и книжовност. Непонятно е за мен защо този проектозакон все още не влиза в парламентарна зала за обсъждане. Може би пък е съвсем понятно защо това не се случва, тъй като съществуват сили, за които този закон би бил непреодолима пречка за бързото унищожаване на духовните ни традиции.
– Били сте дълго време преподавател в Швейцария. Какво научихте там?
– Научих може би най-важното: как трябва човек да уважава и да обича родината си. Не съм чул нито веднъж швейцарец да отправи скверна дума към своето отечество и към своята държава. За повечето от нас е твърде удобно всички свои неволи и провали да трупаме върху България. И да отделяме родината от държавата. А трябва да се борим думите отечество и държава да бъдат синоними. Защото в днешното време България е любимо място за живеене само за властимащите олигарси и за техните марионетки – публичните властници.
– Кой през годините е бил вашият народен будител?
– Ако трябва да спомена само едно име, това е проф. Марин Дринов. Не само защото е роден в родния ми град Панагюрище, а защото е първият професионален историограф, който след Паисий Хилендарски е направил най-много, за да блесне с цялата си сила и с духовното си величие Българската държава. Марин Дринов е посочил и София за нова столица на родината ни, защото е по-близо до изконните земи на останалата след Освобождението българска Македония в пределите на Османската империя. Той е един от създателите на Търновската конституция, пръв министър на просвещението, учредител на Народната библиотека.
Когато му предлагат поста министър-председател, отказва, защото вече е видял как до властта в родината му са изпълзели какви ли не службаши и мижитурки. Завръща се в Хартков, където до края на живота си през 1906 г. работи като професор по славистика. А до неговото име поставям имената на стотици още революционери, просветители, духовници. Всички те са мое вдъхновение и пример как трябва да се работи за България и за нейните хора.
